Изваждам старите книги и разгръщам вече пожълтелите им страници. Образът на Апостола е голямо изкушение за много наши творци. На Васил Левски са посветени стотици страници в българската художествена литература. В редове  е запечатан един живот, един човек, едно велико дело. Още живее в мен, в теб, в сърцето на всеки един българин. От няколко снимки, достигнали до нас, ни гледа един млад, весел и хубав човек. Любопитно е как фотографията не е могла да улови онзи нечут характер, за който говорят съвременниците му. Смайваща е човещината на действията му, която го извисява над обикновените, ежедневни и дребнави страсти. Морален във висша степен, той докосва безсмъртието и кара България да му се прекланя и да го обича безрезервно. И завинаги.

                Днес сме свободни. Толкова свободни, че ни дай само да се оплакваме…Обвиняваме онези горе за това, че младите напускат страната ни, че са малки пенсиите, за това че ги возят в скъпи коли и имат много имоти. Знаете ли, ние си ги избрахме. Дори когато говорим за политика, ние не намираме иновационни модели за това как да повлияем благоприятно на собственото си положение, а гледаме как да обвиним останалите и да превърнем дори невинните в изкупителни жертви – всички останали, но не и себе си. Ами като ни ни харесва нещо или имаме по-добро решение на даден проблем, нека се постараем да поемем отговорността за собственото си развитие, а след това и последствията от своите решения, както позитивни, така и негативни. Всеки ден ти, да, точно ти, гледайки новините, седиш и сочиш с пръст този, онзи, но стоиш безучастен. Да видиш дадена несправедливост и да не направиш нещо, те прави съучастник в нея. Да, този дето го сочиш е виновен, а ти не си ли?

                Търсим Левски. Чакаме да се появи още един като него, но никога не се замисляме, че всеки един от нас може да последва примера му. Да се изправи гордо и да изкаже своето недоволство и мнение. Старите се надяват на младите, те – на следващите и така се въртим като омагьосани. Или стоим в очакване нещо за се промени, или напускаме страната, защото си казваме, че положението никога няма да се оправи. А животът му е низ от примери, които извисяват нацията. Пословични са неговата храброст и скромност. В името на общото дело е бил едновременно и добър, и жесток, невидим и бляскав, толкова справедлив, колкото и строг. Всички, които са служили на идеята му, са го обожавали. Всички – и селяните прости, и Раковски, и Ботев. Потопен в огъня на борбата, никога не е смесвал делото със себе си. Никога не е търсел славата, шума, евтините радости, онова красиво, но непотребно себедоказване, което обижда народното, на което се беше обрекъл. И страшните, но верни думи, познати на всеки българин: „Ако загубя, губя само мене си…“. Може би те най-точно разкриват не само революционния му морал, но и съдбата му. Издигат го до такава висота, за да стърчи сам в нашата история. Сам като единствен. Кой друг би могъл простичко да каже: „Аз съм Левски“? Без сянка на смут или надценяване. Сигурна съм, че никой. Така той остава недосегаем и неповторим. Безподобен.

                Спомням си своето детство. Виждам себе си. Съвсем мъничка стоя пред класа и рецитирам „Аз съм българче“. Сърцето ми бие бързо и съм горда. Горда съм, че съм българка. С това прекрасно стихотворение започваше читанката ми за първи клас. И днес, 11 години по-късно, когато препрочитам тези стихове, ме обливат противоречиви чувства  – на гордост и почит пред моята родина, но едновременно с  това ме връхлитат и чувства на срам и гняв от заобикалящата ни действителност. България е част от мен и аз съм част от нея. ”Да си българин, това е не само гордост, а дълг и патриотизъм“, така Вазов в поемата „Немили- недраги“ още навремето е определил какво значи да си българин. Ти можеш ли да се наречеш българин? Всеки казва, че е родолюбец. Твърди, че би дал какво ли не за страната си. Но дали наистина е така? Какво в днешно време означава да си родолюбец? Да развяваш гордо българското знаме, да пристъпваш уверено на митинг в памет на загиналите за България, да отидеш на Шипка, усещайки непреклонността на непримиримите българи, удържали върха… но само по празници – нали? А през останалото време  да се възхищаваш на измислените и изкуствено наложени идоли? А когато не си респектиран от страната си, ти не учиш и своите деца на патриотизъм. Не можеш да обичаш нещо, което не уважаваш и не можеш да възпиташ родолюбие у децата си, когато у теб самия ги няма тези чувства на възхищение и преклонение пред героичната ни история. Неговото име отдавна се е превърнало в символ на българското – във всяка педя земя, по която стъпваме, във всяка глътка въздух, която поемаме. Той е нашата безкрайност. Даде ни най-чистото усещане за подвига и най-страшното усещане за цената на предателството. За това бесилката му стана нашият кръст. Той увисна на нея не само за да спаси България, но и за да я събуди. Да й покаже Мечтата, Пътя и Свободата. Да ни покаже, че няма равен на себе си. Ето защо за народа той е нещо повече от Героя. Той е Апостолът.

                Историята ни е велика и паметта ни е нужна. Нужно е да знаем историята си и да я помним, за да не повтаряме грешките си. Трябва да помним и героите си, за да имаме примера, идеала, който да следваме. Постоянно търсим Левски, защото ни е нужен още един като него? Може би всеки един от нас трябва да го потърси в себе си. Всеки може да бъде героят, от когото има нужда.  Можем да постигнем много, когато сме едно цяло. Историята ни пази много спомени за силата на обединения български народ.

                Не забравяйте нито Шипка, нито Батак и как достойно ние, българите, сме отвоювали свободата, която днес приемаме за даденост. Важно е да уважаваш родината си, да тачиш ценностите й, да си твърдо решен да останеш и да се опиташ да направиш нещо. Ако това значи да си консервативен и изостанал, то, да, аз на висок глас казвам, че съм консервативна и изостанала. Вярвам. Вярвам в българския дух. Вярвам в страната си и знам, че от нас зависи какъв живот живеем. Не търся герои, помня ги и съм горда. Горда съм, че съм българка!

19 февруари…Майка България застава на колене пред най-скъпия си син, задавена от сълзи и от гордост…

Стела Копринкова
ученичка от XI А клас, СОУ „Васил Левски“